Тупнах като отсечен дънер на земята. Веско се хилеше над мен с доста просташко изражение на невзрачното си лице.

— Аз едно време бях боксьор! — довърши мисълта си той.

Усмихнах се насила. Облизах с език долната си устна, леко кървяща от здравия тупаник. Какво пък, танто за кукуригу! Поех здравата, мазолеста длан и се изправих.

— Квит сме! Но тук има нещо. Видях някаква сянка там, горе!

Веско се огледа. Повярва ми.

— Егати Витошата. Като че ли сме в делтата на Амазонка!

Впечатлих се от енциклопедичността на знанията му. Сигурно си падаше по «Минута е много» или «Стани богат». Въпреки че, с неговата професия, най вероятно да бе фен на «Риск печели — риск губи».

— Имам чувството, че не сме на Витоша, Веско. Такива гори там няма. Пък и, за половин час спускане, отдавна трябваше да сме на околовръстното…

— Айде де, да не искаш да кажеш, че сме преминали през Портал на Времето и Пространството?! Че сме се озовали в друг свят?

Останах изумен. Такива понятия не можеш да прочетеш в «Нощен Труд». Любувайки се на обърканата ми физиономия, Веско иронично поясни:

— Издател съм на фантастика, мой човек! И редактирам книгите. Работя като такси, за да живея!

Че от издаване на фантастични романи не може да се живее, ми беше повече от ясно. По принцип книгата отдавна бе изпаднала от прокъсаната потребителска кошница на българина.

— Нелепо е да се твърди подобно нещо. И все пак…

Протяжен вой прекъсна думите ми. В мрачния лес, минути преди тъмнината да погълне света, подобен звук действаше доста отрезвяваща на психиката:

— Мамка му. Защо не взех манивелата от багажника! — тюхкаше се злополучният издател на фантастика.

— Остави манивелите. Да намерим закътано место и за пренощуваме. Утре ще търсим изход…

— Ама аз… Ани ще ме чака за вечеря… Поне една жица… — отчаянието на Веско бе искрено.