Застанал до отвора на пещерата, с гол меч в ръка, ме очакваше един истински великан от плът и кръв. Огромен мъжага с титанични мускули и дълга черна грива, която обрамчваше мрачно, осеяно с безброй белези лице. Пронизващият поглед на ясносините му очи ме прикова на място. Брадвата, затъкната в колана ми, в момента беше повече от безполезна. Пък и какъв шанс бих имал срещу двуметровия гигант, изтъкан сякаш от желязо?

Неловкото /за мен и Веско, който се бе умълчал до огъня/ мълчание бе нарушено от непознатият. Прибирайки огромния си меч в изтъркана шагренова ножница, той с гърлен бас изломоти:

— Аз сум Куон от Куймерия! А ви що сте?

— Ние сме… българи… — изломотих аз, не намирайки по-точни думи. Ако ме бе чул Паисий Хилендарски, щеше да се гордее с мен! И още как!

— Бугжри?! — в сините очи трепна тревожна нотка. — Оте Хиперборея?

— От Сухата река, дебил! — намеси се Веско. — Да забъркам кестените, пич, че ще се бастисат.

Непознатият колос явно не беше в час. На белязаното му чело изби пот. Не мисълта бе основното качество на среднощния ни гост. Могъщата му десница играеше подозрително близо до дръжката на меча. Накрая гиганта приседна до огъня с мрачна усмивка:

— Куон от Куймерия! — предупреди ни за всеки случай той.

— Снимат филм, ясно. А кестените са готови… — спокойствието на Веско се бе завърнало. Реших да не споменавам Ани.

— Какъв филм? Конан?! Този мирише като пръч след дъжд. Не се е къпал от години. Пък и кой ли в Холивуд може да се сравнява с тази грамада мускули. Нито Шварценегер, нито Ролф Мюлер…

— Мани ги тия! Знам кой е Конан. Нали баща ми, лека му пръст, издаде първите книги от Хауърд. «Орфия», братче! Ама, все едно. Какво има в чувала!

Извадих първо завивка от кожа, после печен бут с доста внушителни размери. Великанът издаде доволно ръмжене и скочи на крака, извадил блестящ кинжал от кончова на ботуша си. Реших да продам скъпо живота си, като прасе по Коледа. Но варваринът сграбчи от ръцете ми бута, и като отряза две солидни парчета с ножа си, ни ги подаде: