— Хванах нещо! — дори аз не можех да позная пискливия си глас. — Веско, улових нещо!

— Става ли за ядене? — провикна се приятелят ми, който тичешком се приближаваше от пещерата. — Те само го дръж, аз ще го изкормя с ножчето…

Със задружни усилия пренесохме плячката ми до огъня. Оказа се човек. Но какъв човек! Нисък, набит, с непропорционално широки рамене и грамаден гръден кош. Мургавото му лице с остри скули бе грозно и някак уродливо. Краката — тънки и слаби, бяха обути в груби сандали от нещавена кожа. Непознатият бе гол, като се изключи набедрената превръзка, закачена на кожен пояс. В него бяха втъкнати тежка двуостра брадва и дълъг прав кинжал.

— Егати изрода! — коментарът на таксиджията бе съвсем на място. — Филм ли снимат тук? Да не се пръкне и Жан Клод Ван Дам отнякъде?

— Сега поне сме въоръжени — подхвърлих аз, подавайки на Веско кинжала. За себе си оставих секирата. Огледах оръжието. Беше с доста първобитна изработка, но бе от стомана. Почернялото държало прилепна удобно към ръката ми. Почувствах непознат прилив на сили и увереност.

— Циганите по бензиностанциите продават по хубави! — коментираше кинжалът Веско. — Ама като няма друг… Кестените ще са готови след малко. Дай да отворим виното…

— Как може да мислиш за вино в този момент! Какво ще правим с… с… този тук?

— Ще му мислим после. Не става за ядене!

— Канибал! — опитах се да се пошегувам аз. — Пази го, ще обиколя наоколо. Може пък да открия нещо.

Веско кимна в знак на съгласие и започна да ръчка кестените на жарта. Какво спокойствие! Май само митичната Ани можеше да смути новия ми приятел.

Взех запалена борина и се върнах на мястото, където бях ударил голия дивак. Съзрях обемиста мешка, скрита под един клеков храст. Друго нямаше. Върнах се при огъня. Там ме очакваше нова изненада. И то каква!!!