— Но е изоставен! — каза Уайлдър.

— Говорите с такъв тон, сякаш чума ги е поразила.

— Не, не чума. — Уайлдър неспокойно се размърда, усетил под нозете си как огромните везни го претеглят и незабележимо се накланят. — Нещо друго. Нещо…

— Тогава да разберем какво. Да влизаме! Всички.

По един и по двама хората от Земята прекрачиха прага.

Последен го прекрачи Уайлдър.

И Градът окончателно оживя.

Металните покриви на Града се разтвориха като листца на цветя.

Прозорците се разтвориха широко, като клепачи на огромни очи, които ги оглеждаха отгоре надолу.

Реките на тротоарите тихо заромолиха и се плиснаха в нозете им, проблясвайки, през Града потекоха механически ручеи.

Арънсън разглеждаше радостно металическите бързеи.

— За бога, камък ми падна от сърцето! Иначе трябваше аз да ви устройвам пикника. Но сега за това ще се погрижи Градът. Ще се срещнем тук след два часа да споделим впечатленията си. Да вървим!

И с тези думи той скочи на бягащата сребърна пътечка и тя бързо го понесе нататък.

Разтревожен, Уайлдър понечи да го последва. Но Арънсън весело извика:

— Влизайте, водата е чудесна!

И металическата река го отнесе, както им махаше.

Един след друг те стъпваха на подвижния тротоар и той ги поемаше. Паркхил, ловецът, поетът с жена си, актьорът и накрая — красавицата с прислужничката си. Те плуваха като статуи, мистериозно родени от вулканичната лава, която ги отнасяше нанякъде — или наникъде — това те можеха само да гадаят.

Уайлдър скочи. Реката меко пое подметките му. Оставяйки се на течението й, той се понесе по булеварди, покрай паркове и през фиорди от сгради.

Зад тях пристанът и вратата опустяха. Не остана и следа от тяхното пристигане. Сякаш никога не ги е имало.