Бюмонт, актьорът, слезе пръв от самоходната пътека. Една сграда хвана окото му. И докато се сети, вече беше скочил и приближи, душейки въздуха.

Усмихна се.

Вече бе разбрал каква е тази сграда пред него, позна я по мириса.

— Излъскан месинг. А това, бога ми, може да означава само едно.

Театър!

Месингови дръжки на вратите, месингови перила, месингови халки на кадифени завеси.

Той отвори вратата и влезе. Пак подуши наоколо и се разсмя с глас. Да. Без надписи, без светлини, единствено по този мирис, особената химия на метал и книжен прах от милиони откъснати билети.

Но освен всичко това… той се ослуша. Тишината.

— Тишина, изпълнена с очакване. Няма на света друга такава тишина, която очаква. Само в театъра можеш да я срещнеш. Самите частици на въздуха потрепват в готовност. Сенките седят със затаен дъх. Тогава… готов или не… но ето ме!

Фоайето беше в подводно-зелено кадифе.

Самата театрална зала — в подводно-червено кадифе, едва различимо, когато открехна двойните врати. И някъде нататък беше сцената.

Нещо потрепна като огромно животно. Неговият дъх го бе пробудил и то оживяваше. Въздишката от полуотворената уста на актьора раздвижи завесите на трийсет метра пред него, те се поразтвориха и прибраха като огромни крила.

Той колебливо тръгна.

Отвсякъде по високия таван извираше светлина, сякаш ята вълшебни светещи риби заплаваха едни срещу други.

Океанската светлина обля всичко. Бюмонт ахна.

Театърът беше пълен с народ.

Хиляди хора седяха неподвижно в изкуствения, сумрак. Вярно, те бяха дребнички, крехки, доста мургави и всички в сребърни маски, но все пак бяха хора!

И без да пита, той знаеше, че те са проседели тук десет хиляди години.

Въпреки това не бяха мъртви.

Те бяха… той протегна ръка и потупа по китката, един мъж, седнал до пътеката.

Ръката тихо дрънна.

Докосна рамото на една жена. Тя прозвънна. Като камбанка.