Студът и всичко в него се разтопи. Той се затопли. Чувстваше се като че ли го бяха подложили съблечен под проливен летен дъжд и бурята благодатно го бе измила. Сърцето му развълнувано подскачаше. Юмруците от само себе си се разтвориха. Мускулите му се отпуснаха.

Той постоя още една минута, докато дъждът окъпе отметнатото в блаженство назад лице, докато ороси жадните му клепачи и те затрептят и се затворят, и тогава против волята си, като привидение от крепостни стени, водено от призрачната светлина, той помръдна, пристъпи, плъзна се, понесе се по наклона към прекрасната гибел, вече не вървеше, а тичаше, и не тичаше, а препускаше и маските блестяха, очите пламтяха от възторг и фантастични приветствия, ръцете пърхаха в бушуващия въздух в извисяващ се полет като гълъбови криле, подплашени от изстрел. Той усети, че нозете му стигнаха до стъпала. Аплодисментите още веднъж гръмнаха и затихнаха.

Той преглътна. После бавно изкачи стъпалата и застана в ярката светлина пред хиляда обърнати към него маски и две хиляди внимателни очи. Седна на празния стол и залата се затъмни, мощното дихание на бушуващата пещ утихна в металните гърла, остана само бръмченето на механически кошер и мирисът на машинен мускус в тъмнината.

Той обгърна колене с ръце. Отпусна се. И започна:

— Да бъдеш или да не бъдеш…

Пълна тишина.

Никакво покашляне. Никакво помръдване. Никакво шумолене. Ни едно примигване. Всички чакаха. Съвършенство. Съвършена публика. Най-съвършената на всички времена. Съвършена. Съвършена.

Без да бърза, той хвърляше словата в това съвършено езеро и усещаше как беззвучни кръгове се разливат и стихват надалеч.

— … това е въпросът.

Той рецитираше. Те слушаха. Знаеше, че вече никога нямаше да го пуснат. Ще го доведат до безсъзнание с аплодисментите си. Ще поспи със съня на дете и ще стане отново да им говори. Целия Шекспир, целия Шоу, целия Молиер, всяко късче, трохичка, парченце, откъс. Самия себе си — в целия си репертоар.