Да, те бяха чакали няколко хиляди години. Но пък на машините им е присъщо да чакат.

Той направи още една крачка и замръзна.

През залата премина въздишка.

Това беше като едва доловимия звук, който новороденото издава миг преди истински да вдиша, да се разтърси и изкрещи плача си на изумление, че е живо.

Хиляди такива въздишки заглъхнаха в кадифените завеси.

Под маските — дали не му се стори? — леко се отвориха хиляди усти.

Двама помръднаха. Той спря.

Две хиляди очи се отвориха широко в кадифения сумрак.

Той пак тръгна.

Хиляда безмълвни глави се извиха на древните си, но добре смазани лагери.

Гледаха го.

По него пропълзя чудовищен, непреодолим студ.

Обърна се да избяга.

Но очите им не го пускаха.

А от ямата на оркестъра се разнесе музика.

Той погледна нататък и видя как бавно се вдигат насекомообразни инструменти — странни, гротескно-акробатически на вид. Някой тихо ги настройваше, барабанеше, писукаше, поглаждаше, затягаше.

Цялата публика едновременно обърна поглед към сцената.

Блеснаха всички светлини. Оркестърът гръмна в тържествен акорд.

Червените завеси се разтвориха. Прожекторът се закова в средата на сцената, осветявайки празен подиум с един празен стол на него.

Бюмонт чакаше.

Актьор не се появяваше. Раздвижване. Няколко ръце се вдигнаха отляво и отдясно. Дланите се приближиха. Почнаха леко да се удрят в аплодисменти.

Лъчът на прожектора се плъзна от сцената по пътеката.

Главите на публиката се завъртяха след кухия призрак от светлина. Маските меко проблясваха. Очите зад маските сякаш подканваха с топлия си цвят.

Бюмонт отстъпи назад.

Но лъчът неумолимо се приближаваше, оцветявайки пода с широк конус чиста белота.

И спря, като захапа нозете му.

Публиката, обърнала лица към него, аплодираше все по-шумно. Театърът гърмеше, ревеше, тътнеше от нестихващи вълни на одобрение.