Ръцете го засърбяха.
Вървеше през първобитния мирис на блатен газ, сред мъртви, очакващи възкресението си, древни, но все пак нови бронирани механически влечуги и колкото повече ги гледаше, толкова по-остро усещаше собствената си усмивка.
Град като град, който в известна степен можеше сам да се поддържа. Но рано или късно редките пеперуди от метална паяжина, леки газове и възпламенителни мечти падат обратно на земята. Машините, които ремонтират машини, остаряват, заболяват и осакатяват. И затова е този Гараж-зверилник, сънно Гробище на слонове, където алуминиеви дракони се довличат ръждясали, с надеждата, че е останал поне един жив човек сред толкова много работлив, но мъртъв метал, човек, който ще се залови и ще оправи всичко. Един бог на машините, който ще изрече: „Ти, Лазаре-ескаватор, стани и ходи!“, „Ти, въртолет, възкръсни от мъртвите!“ И, миропомазвайки ги с левиатанови смазки, ще ги докосне с вълшебен гаечен ключ и ще ги отправи на почти вечен живот във въздуха и над подвижните като живак пътеки.
Паркхил мина покрай деветстотин роботи и роботки, погубени от обикновена корозия. Той ще ги излекува от ръждата.
Веднага! Почне ли веднага, мислеше си Паркхил, запретвайки ръкави и оглеждайки редиците машини, простиращи се на цяла миля сред гаражи, крикове, подемни кранове, складове, варели с масла и разпръснати шрапнели на инструменти, проблясващи в очакване той да ги вземе; започнеше ли веднага, щеше да стигне до края на гигантския, нескончаем гараж, до аварийната станция, до ремонтната работилница, вероятно след тридесет години!