Да затегнеш милиарди болтове, да се почовъркаш в милиарди двигатели! Да лягаш под милиард железни търбуси, осиротели от изтеклото масло. И всичко това сам, сам, сам с прекрасните, покорни, бръмчащи като разбунени пчели устройства, механизми и уреди.

Ръцете му посегнаха за инструментите. Той стисна гаечния ключ. Намери една ниска ремонтна платформа с четиридесет колела. Легна на нея и свистейки, се плъзна из гаража. Платформата просто летеше.

Паркхил изчезна под огромен автомобил с древна конструкция.

Не се виждаше, но се чуваше как работи в търбуха на машината. Легнал по гръб, той й говореше. И когато я потупа, за да я пробуди за живот, машината отвърна.

Сребърните пътечки неспирно тичаха нанякъде.

Хиляди години бяха бягали празни, понесли само прах по маршрутите си сред високите, заспали сгради.

Сега върху една от подвижните пътеки се извиси като застаряваща статуя Арънсън.

И колкото по-нататък го отвеждаше пътеката, толкова повече Градът се разкриваше пред погледа му, колкото повече сгради и паркове прелитаха пред погледа му, толкова повече угасваше усмивката му. Цветът на лицето му се промени.

— Играчка — чу се той да прошепва. Шепотът звучеше древно. — Просто още една… — и тук гласът му толкова отслабна, че почти се стопи, — … още една Играчка.

Свръхиграчка наистина. Но животът му беше пълен с такива играчки, винаги — откакто се помнеше. Ако не беше монетен автомат, то щеше да бъде следващият модел хитроумен музикален автомат или пък някакъв суперсложен, ултрабанален свръхзвуков Hi—Fi стереоговорител. От това, че цял живот бе държал глас-папирите на всякакви жетони, той усещаше ръцете си протрити до кокалчетата. Само кокалчета бяха станали пръстите му! Не, и тях ги нямаше, той беше безрък, без китки. Арънсън, Момчето-Тюлен!!! Безмозъчните му перки аплодираха един град, който не беше нищо друго, освен поредния джук-бокс, дебнещ под нозете му с идиотското си бръмчене. Но тая песен той я знаеше! За бога. Знаеше я.