И той подкара колата.

Почти моментално тя вдигна сто, а после сто и петдесет мили в час.

Почти моментално срещу му се появи противниковата кола.

— Смърт! — каза поетът. — Значи ти си винаги тук, така ли? Някъде наоколо ли висиш? Това ли ти е ловната зона? Тогава да ти видим нрава.

Колата му се носеше. И другата летеше.

Той отби в съседната лента.

Отсрещната кола направи същото, устремявайки се към Разрушението.

— Да, ясно. Ами на ти тебе тогава! — и той завъртя друг ключ и натисна друг педал.

В мига преди удара двете коли се преобразиха. Сякаш минали през воал на илюзионист, те се превърнаха в реактивни самолети на старт. С вой двата самолета избълваха пламъци, раздраха въздуха, изригнаха свръхзвукови експлозии преди най-мощната от тях — когато се сблъскаха като два снаряда, сляха се, сплавиха се, смесиха кръвта и съзнанието си във вечен мрак и накрая паднаха в гнездо от странно мирна нощ.

— Аз съм мъртъв — помисли си пак той.

И ми е хубаво, благодаря.

Пробуждайки се, усети усмивка на лицето си.

Седеше в машината.

Два пъти умрях, мислеше си той, а всеки път се чувствам все по-добре. Защо ли? Колко странно. От странно по-странно. Невероятна работа.

Той пак включи двигателя.

Какво ли този път?

Дали става на локомотив? — почуди се той. — Да опитаме ли с един черен пухтящ влак от почти праисторически времена?

И като потегли, той вече беше машинист. Горе блестеше небето и киноекранът, Или каквото там беше, бързо сменяше илюзии за бликащ дим и пищене на пара, за тежки колела по лъскави релси, а релсите се вият нататък през хълмове и далеч напред в планината се задава друг влак, черен като стадо бизони, и изригва кълба дим, и е на същите две релси, на същия коловоз и се носи към чудовищната катастрофа.

— Досещам се — каза поетът. — Почвам да разбирам. Почвам да проумявам какво е това и за какво служи.