За такива като мен, нещастни идиоти, скитащи се по света, объркани и оскърбени от момента, в който са излезли от майчината си утроба, обременени с Христова вина и полудяващи от желание да разрушават, те трупат рани и белези, вечните ежедневни обвинения на жена си и едно само е сигурно — ние искаме да умрем, искаме да ни убият и ето ти го най-подходящото за това нещо — моменталната разплата. Тъй че да се разплащаме сега, машинално, да им върнем за подаянията, хищно устройство! Покосявай, смърт! Аз съм тъкмо, който ти трябва.

И двата локомотива се сблъскаха, стовариха се един върху друг. По черната стълба на експлозията те се преметнаха нагоре и сключиха пътищата си, сплескаха мазните си черни търбуси и котли и красиво взривиха нощта в агонизираща вихрушка от отломки и пламъци. После локомотивите, в тромав, плячкосващ танц се сграбиха един друг, споиха яростта и страстта си, направиха чудовищен реверанс и се сгромолясаха от планината, търкаляйки се хиляда години надолу по скалистата урва.

Поетът се пробуди и веднага сграбчи лостовете за управление. Тананикаше си под нос нещо, зашеметен. Подпяваше смахнати песнички. Очите му блестяха. Сърцето му лудо биеше.

— Още, още! Вече разбирам, вече знам какво да правя. Още, още, моля ви се! О, боже, дай ми още, защото истината ще ме освободи. Още!

Натискаше три, четири, пет педала.

Щракна шест ключа.

Машината стана автомобил-самолет-локомотив-хидроплан-снаряд-ракета.

Той се носеше, изпускаше пара, ръмжеше, фучеше, летеше. Автомобили се насочваха срещу него. Локомотиви растяха застрашително. Свръхзвукови самолети се забиваха в него. Виеха ракети.

И в едно лудо, тричасово забавление той порази двеста коли, блъсна двадесет влака, взриви десет хидроплана, разби четиридесет снаряда и накрая, далеч в космическото пространство, отдаде ликуващата си душа в последен четвъртоюлски празник на смъртта, когато с една междупланетна ракета се заби със скорост двеста хиляди мили в час в един железен метеорит и красиво отиде по дяволите.