Прииждащата вода мина през един завой и издигна кораб, свеж като самотно утро, с прясно изсечени сребърни винтове и месингови перила, с ярки, извезани на Земята знамена. Яхтата, закотвена на брега на канала, носеше името „Арънсън I“.

На борда се усмихваше човекът със същото име. Мистър Арънсън се вслушваше в оживялата вода под кила на кораба.

И ромоленето на водата бе прорязано от бръмченето на приближаващ въртолет, после от моторетка, а във въздуха, сякаш свикани от вълшебен сбор, привлечени от блясъка на вода в стария канал, откъм хълмовете долитаха хора-стършели с реактивни двигатели на гърба и увисваха на място, сякаш усъмнили се, че такова стълпотворение от живот е предизвикано по волята на един богат човек.

Присвил очи в иронична усмивка, богаташът се обръщаше към своите чеда и им предлагаше подслон от жегата, храна и пиене:

— Капитан Уайлдър! Мистър Паркхил! Мистър Бюмонт!

Уайлдър се приземи със своя апарат.

Сам Паркхил захвърли моторетката си — беше видял вече яхтата и тя стана новата му любов.

— Боже мой! — възкликна Бюмонт, професионален актьор, един от рояка хора в небето, които танцуваха като лъскави пчели във вятъра. — Не съм преценил добре кога да се появя. Подранил съм. Няма публика!

— Ще ви свалим с аплодисменти! — извика в отговор богатият старец и заръкопляска. После продължи: — Мистър Ейкънс!

— Ейкънс ли? — попита Паркхил. — Знаменитият ловец?

— Той самият!

И Ейкънс се стрелна надолу, сякаш за да ги сграбчи с хищни нокти. Той самият приличаше на ястреб. Скорострелният му живот го бе изострил и наточил като бръснач. Спускайки се, той просто цепеше въздуха като непонятно възмездие, стоварващо се върху хора, които нищо лошо не му бяха сторили.