И той запрати сребристо-синкавата пушка зад борда. Тя с бълбукане потъна в чистата вода.

— Хайде вече да се махаме оттук!

— Хайде наистина — кимна Арънсън. — Да тръгваме.

И той натисна бутона, който задвижваше яхтата.

И водата понесе яхтата.

И яхтата заплава нататък, накъдето сочеше покойната бледост на Кара Корели — към отвъдното.

Поетът отвори първата бутилка, шампанско. Тапата гръмна. Единствено ловецът не подскочи.

Яхтата плаваше равномерно ден и нощ. Откриха някакви древни развалини и сред тях вечеряха и пиха вино, внесено от Земята през сто милиона мили. Отбелязаха, че виното добре е понесло пътуването.

С виното бе поднесен поетът, а след леката порция поет — сън на борда на яхтата, която напредваше в търсене на Града, който още не се разкриваше.

В три часа през нощта неспокоен, несвикнал с тежестта на планетата, която теглеше цялото му тяло и не го освобождаваше да заспи, Уайлдър излезе на задната палуба и там завари актрисата.

Тя гледаше как вълните се плъзгат край яхтата в мрачни откровения и прозрения.

Той седна до нея и мислено й зададе въпрос.

Също така безмълвно Кара Корели си зададе същия въпрос и отговори:

— Аз съм тук, на Марс, защото неотдавна за първи път в живота ми един мъж ми каза истината.

Тя очакваше може би Уайлдър да изрази учудване, но той мълчеше. Яхтата се носеше като в поток беззвучно маело.

— Аз съм красива жена. Цял живот съм била красива. А това означава, че от самото начало хората ме лъжеха просто защото искаха да бъдат с мен. Израснах, заобиколена от неистините на мъже, жени, деца, които не искаха да предизвикат недоволството ми. Както е казано: Намуси ли се красавицата, светът потреперва.