Виждали ли сте някога красива жена, заобиколена от мъже и как те кимат ли, кимат? Чували ли сте смеха им? Мъжете все се смеят, каквото и да каже една красива жена. Ще се ненавиждат за това, но ще продължават да се усмихват, да казват „не“ вместо „да“ и „да“ вместо „не“.

И така беше ден след ден, година след година. Тълпа лъжци заставаше между мен и всяко неприятно нещо и думите им ме обвиваха в коприни.

И най-неочаквано, преди пет-шест седмици, този човек ми каза истината. Нещо дребно. Не помня какво точно каза, но не се засмя. Дори не се усмихна.

И още немлъкнал, разбрах, че е станало ужасното.

Аз бях остаряла.

Яхтата леко се люшна по вълните.

— О, разбира се, щеше да има още много мъже, които да ме лъжат и пак да се усмихват на всичко, което казвам. Но видях годините пред мен, когато Красавицата вече няма като тупне с краче, да предизвика земетресение и да прави малодушни иначе добри хора.

Този човек ли? Той веднага си взе истината назад, щом разбра, че ме е потресла. Но беше късно. Купих си билет за Марс само за отиване. И като пристигнах, поканата на Арънсън ми позволи да участвам в това ново пътешествие, което ще свърши… кой знае къде.

Уайлдър се усети, че при последните й думи неволно бе взел ръката й.

— Не — каза тя и я отдръпна. — Не ми казвайте нищо. Не ме докосвайте. Никакви съжаления. И самосъжаления. — Тя се усмихна за първи път през пътуването. — Колко странно. Винаги съм си мислила колко ли ще е хубаво един ден да сложа край на целия този маскарад и да чуя истината. Но съм се заблуждавала. Нищо хубаво няма.

Тя се загледа в черните води край борда. Когато два-три часа по-късно вдигна поглед, до нея нямаше никой. Уайлдър си беше отишъл.

На втория ден, оставили се на волята на новите води, те заплаваха към високи планински вериги. По пътя закусиха в един старинен параклис, а вечерта хапнаха сред поредните развалини. Почти не говореха за Изчезналия. Град. Всички бяха сигурни, че никога няма да го открият.