Но на третия ден, без никой нищо да е казал, те усетиха да приближава духът на нещо Величествено.

Най-сетне поетът пръв изрази това с думите:

— Сякаш Бог си тананика някъде наоколо.

— Стига с твоите приповдигнатости! — обади се жена му. — Не можеш ли да говориш като хората, поне като имаш да им кажеш нещо?

— По дяволите, слушайте! — извика поетът.

Те се ослушаха.

— Нямате ли чувство, че сте застанали на прага на гигантска кухня с бумтяща пещ, а някъде вътре всичко е уютно и топло, мирише на дивно шкембе и чудни дреболии, целите в кръв и горди с кръвта, и някъде с грамадните си ръце, целите в брашно, Бог готви пиршеството на Живота. И в казана на Слънцето ври бульонът, от който ще процъфти живот на Венера, в този казан къкри бульон от кости и силни сърца, които ще бъдат вложени в животни по планети на десет милиарда светлинни години. И не е ли Бог доволен от пословичния си труд във Великата Кухня на Вселената, където е сготвил менюто за цялата история от пирове, глад, гибел и процъфтяване за милиарди и милиарди години? И щом като е доволен, няма ли Бог да си тананика? Вслушайте се в себе си. Не сте ли изпълнени до мозъка на костите от тази музика? Защото Бог не просто тананика, той пее във всеки атом. Танцува в молекулите. И вечен празник ни изпълва. Нещо наближава! Ш-ш-т!

И той допря дебелия си пръст до издадените устни.

Всички мълчаха и бледостта на Кара Корели осветяваше като прожектор тъмните води напред.

Предчувствието обзе всички. И Уайлдър. И Паркхил. Те запалиха цигари да го замъглят. Те угасиха цигарите. Целите бяха очакване в сумрака.

А напевът приближаваше. Ловецът го надуши и отиде на носа на яхтата при безмълвната актриса. А поетът седна да запише собствените си слова, които току-що бе изрекъл.

— Да — каза той, когато се показаха звездите. — То вече е почти до нас. Вече ни застига. — Той си пое дъх. — Ето го!