— Моля ви, госпожо — каза един от мъжете. — Тялото трябва да остане тук до службата утре.

— Няма да мръдна оттук, докато не получа каквото искам.

Седна, бледите й пръсти се заеха с дантелата на шията, стисна упорито зъби и раздразнено затропа с обут във висока обувка крак. Ако някой от мъжете се приближеше в обсега й, получаваше удар със слънчобрана. А когато я докосваха, вече не забравяше да се изплъзва.

Господин Карингтън, президент на погребалното бюро, чу врявата от офиса си и излезе да провери какво става.

— Стига, стига — зашепна той към всички, сложил пръст на устните си. — Повече уважение, повече уважение. Какво е това? О, мадам, мога ли да ви помогна?

Тя го измери с поглед.

— Можете.

— Какво да направя за вас, моля?

— Идете в онази стая отзад — нареди леля Тилди.

— Да-а-а.

— И кажете на онзи нетърпелив младок да спре да човърка тялото ми. Аз съм стара мома. Моите бенки, родилни петна, белези, дори извивката на глезена ми, са лични тайни. Не искам да зяпа, ръчка, реже и бърника по никакъв начин.

Всичко това прозвуча неясно за господин Карингтън, който все още не бе сравнил двете тела. Погледна я безпомощно.

— Поставил ме е на масата си като готов за препариране гълъб — обясни му тя.

Господин Карингтън побърза да провери. След петнадесет минути чакане в мълчание, ужасено препиране и договаряне зад заключената врати господин Карингтън се върна, три степени по-блед отпреди.

Изпусна очилата си и ги вдигна от пода.

— Усложнявате нещата.

— Аз ли? — избухна леля Тилди. — Свети Вит на разсъмване! Виж какво, господин Кръв и Кокали или както там ви викат, кажете на онзи…

— Вече източваме кръвта от…

— Какво!?