— Мисли!

Старият мозък заработи.

— Говори!

Тялото заговори, като се поклони към мъжете.

— Много съм ви задължена. Благодаря.

— А сега — заповяда тя накрая, — плачи!

И по бузите й потекоха сълзи от щастие.

Ако искате да се отбиете при леля Тилди, достатъчно е някой следобед около четири да идете при антикварния й магазин и да почукате. На вратата има голяма траурна лента. Да не ви безпокои! Леля Тилди я остави там: такова й е чувството за хумор. Чукате на вратата. Тя е с две резета и три ключалки и от другата й страна ще чуете пискливия й глас.

— Мъжът в черно ли е?

Разсмивате се и казвате — Не, лельо Тилди, аз съм.

Тя се разсмива.

— Влизай бързо! — Отваря рязко вратата и я затръшва веднага, за да не може мъжът в черно да се промъкне след вас. После ви настанява, сипва ви кафе и ви показва най-новия си плетен пуловер. Вече не е толкова бърза и недовижда, но въпреки това се справя.

— А ако сте много добри, ще ви почерпя — заявява леля Тилди и оставя чашата си на масата.

— С какво? — питат гостите.

— С това — казва леля Тилди, доволна от мъничката си уникалност.

И със свенливи движения на пръстите ще разкопчае бялата дантела около шията и гърдите, за да ви покаже за миг какво се крие отдолу.

Дългият син белег от аутопсията.

— Приличен шев като за мъж — казва тя. — О, някой да иска още кафе? Заповядайте!