— Можете да си вземете тялото.

— Ха! — викна леля. — Непокътнато ли? — добави предпазливо.

— Непокътнато.

— Без формалин?

— Без формалин.

— С кръвта си?

— С кръвта, за Бога, с кръвта. Само го вземете и си идете!

Тя кимна отсечено.

— Става. Оправете го. Споразумяхме се.

Карингтън щракна с пръсти към касапина.

— Не стой тук, малоумнико. Оправи го!

— И внимавай с пурата! — добави старицата.

— Леко, леко — каза леля Тилди. — Оставете коша на пода, за да мога да вляза в него.

Не беше оглеждала тялото много-много. „Изглежда естествено“ — това бе единственият й коментар. Намести се в коша.

Сграбчи я усещането за арктически студ, последвано от противно гадене и силен световъртеж. Сливането бе мъчно, сякаш вода да попие в бетон. Бавно. Трудно. Като пеперуда, опитваща се да се напъха обратно в изоставения си пашкул!

Вицепрезидентите наблюдаваха с опасение. Господин Карингтън кършеше пръсти и се мъчеше да помага, правеше бутащи движения с ръце и длани. Откровено скептичен, касапинът гледаше сцената с лек присмех.

Попиване в студен, тежък гранит. В замръзнала древна статуя. До самата й сърцевина.

— Оживей, да те вземат мътните! — изкрещя сама на себе си леля Тилди. — Стани поне малко.

Тялото се надигна с шумолене в сухия кош.

— Сгъни краката си, жено!

Тялото се сви пипнешком.

— Гледай! — викна леля Тилди.

Светлината влезе в премрежените слепи очи.

— Чувствай! — натисна леля Тилди.

Тялото усети топлината на стаята, внезапната реалност на масата за аутопсии, на която да се облегне задъхано.

— Движи се!

Тялото направи малка скърцаща крачка.

— Чувай! — заповяда му тя.

Звуците проникнаха в глухите уши. Рязкото, изпълнено с очакване дишане на потресения касапин; скимтенето на господин Карингтън; собственият й дрезгав глас.

— Върви! — каза тя.

Тялото закрачи.