Мургавият млад мъж погледна леля Тилди, сякаш бе много уморена.

— Не, не съм! — отсече тя.

Той се залюля напред-назад в стола, с полузатворени очи, сякаш си почиваше. Сякаш мърмореше, нима и ти не искаш да си починеш? Почивка, почивка, приятна почивка…

— Велики синове на Гошен на Джилбъри Дайк! Изплела съм сто шала, двеста пуловера и шестстотин кърпи с тези пръсти, нищо че са така кокалести! Сега бягай и се върни като свърша, тогава може и да поговорим. — Леля Тилди реши да смени темата. — Нека ти разкажа за Емили, за сладкото ми прекрасно дете.

Кимна замислено. Емили с нейните руси къдрици като косите на царевица и също тъй меки и фини.

— Много добре си спомням деня, в който умря майка й преди двайсет години и я остави в дома ми. Затова съм ядосана на теб и носачите ти. Да се е чуло някога хора да умират за добро? Млади човече, това не ми харесва. Ето, спомням си…

Леля Тилди замълча; споменът бодна за миг сърцето й. Двадесет и пет години назад в миналото гласът на баща й трепна в късния следобед.

— Тилди — прошепна той, — какво смяташ да правиш с живота си? Така се държиш, че мъжете не тичат много след теб. Целуваш и се изпаряваш. Защо не се укротиш, не се омъжиш, не отгледаш деца?

— Татко — сряза го Тилди. — Обичам да се смея, да играя и да пея. Не ставам за семейство. Не мога да намеря мъж с моята философия, татко.

— Що за „философия“ е това?

— Че смъртта е нелепа! Отмъкна мама, когато най-много имахме нужда от нея. Нима наричаш това умно?