Очите на татко й се насълзиха, станаха сиви и неприветливи.

— Винаги имаш право, Тилди. Но какво можем да сторим? Смъртта идва при всеки.

— Да се борим! — извика тя. — Да удряме под кръста! Да не вярваме в нея!

— Не става — тъжно каза татко й. — Сами сме на този свят.

— Нещо трябва да се промени, татко. От този момент започвам собствената си философия! Глупаво е хората да живеят години наред и после да бъдат посети като семена в дупка, а да не се роди нищо. Каква полза от това? Лежат си цяла вечност, без да помагат на никого. И повечето от тях са чудесни, порядъчни, добри хора. Или поне се опитват да бъдат такива.

Татко й обаче не я слушаше. Бе посърнал, избелял, също като оставена на слънце снимка. Опита се да го накара да се размърда, но той все пак си отиде. Тилди се обърна и побягна. Не можеше да остане, след като бе изстинал, тъй като студенината му отричаше философията й. Не присъства на погребението му. Не направи нищо, освен да отвори този антикварен магазин пред старата къща и да живее сама години наред — всъщност докато не се появи Емили. Тилди не искаше да приеме момичето. Защо ли? Защото Емили вярваше в умирането. Но майка й бе стара приятелка, а Тилди бе обещала да помогне.

— Емили бе първата, която живя с мен в къщата през всички тези години — продължи разказа си леля Тилди. — Така и не се омъжих. Страхувах се от идеята да живея двайсет-трийсет години с някой мъж, а накрая да вземе да ми умре. Това би сринало убежденията ми като къщичка от карти. Странях от света. Крещях на хората, ако прекалено често споменават смъртта.

Младият мъж слушаше търпеливо, учтиво. После вдигна ръка. Сякаш знаеше всичко, с този тъмен и студен блясък в очите му, още преди леля Тилди да отвори уста. Знаеше за нея и за Втората световна война, когато беше изключила завинаги радиото си, бе спряла да чете вестници и бе налагала в магазина си един мъж с чадър по главата, когато се бе опитал да опише бреговете на десантите и дългите бавни вълни мъртъвци, носещи се под безмълвните лъчи на луната.