Ето така. Сега е по-добре. Махнаха се. Глупаци с червясали идеи. По дяволите кошът. И да бяха откраднали нещо, не й пукаше. Важното бе, че са се махнали.

— Я виж — усмихна се леля Тилди. — Ето че и Емили се връща от колежа. Време беше. Виж само как върви. Господи, но защо изглежда така бледа и странно? И колко бавно се движи. Какво ли е станало? Изглежда разстроена, дума да няма. Горкото момиче. Ще й приготвя кафе и сладкиши.

Емили изкачи стъпалата пред входа. Шетащата леля Тилди чу бавните й колебливи стъпки. Какво измъчваше момичето? Държеше се плашливо като гущерче. Вратата се отвори широко. Емили стоеше в коридора, хванала месинговата дръжка.

— Емили? — обади се леля Тилди.

Емили влезе в гостната, отпуснала глава.

— Емили! Чаках те! Бяха дошли едни нахалници с кош. Мъчеха се да ми пробутат нещо, което не исках. Радвам се, че си тук. Толкова ми е приятно…

Леля Тилди осъзна, че вече цяла минута Емили я зяпа.

— Емили, какво има? Стига си зяпала. Ей сега ще ти сипя кафе. Ето!

Емили, защо отстъпваш от мен?

Емили, стига си пищяла. Недей да пищиш, Емили! Спри! Ако продължаваш така, ще полудееш. Емили, ставай от пода, дръпни се от стената! Емили! Стига си се свивала, дете. Нищо няма да ти направя!

Господи, ако не е едно, друго ще е.

Емили, какво има, дете?…

Емили изстена, скрила лице в дланите си.

— Детето ми — прошепна леля Тилди. — Ето, пийни вода. Пийни си, Емили. Точно така.

Очите на Емили се разшириха, видяха нещо и се затвориха отново. Момичето затрепери и се сви.

— Лельо Тилди, лельо Тилди, лельо Тилди…

— Стига! — Тилди я плесна. — Какво те мъчи?

Емили се насили да я погледне отново.

Протегна ръка. Пръстите й изчезнаха в леля Тилди.

— Ама че нелепица! — изкрещя Тилди. — Махни си ръката! Махни я, казвам!

Емили се дръпна настрани, тръсна глава и златните й коси се посипаха в сияйни нишки.