Стените на града блестели като злато, но в огъня показали истинската си природа, превръщайки се в жълти облаци серен дим, защото били издигнати от пирити-искрити. Там паднал Диодин, стъпкан от огненогите, и разумът му се пръснал като букет разноцветни кристали, обсипвайки бронята. Погребали го Триодин и Хептодин в гробница от черен оливин и продължили по-нататък към границите на Одименото царство, където управлявал звездоубиецът крал Астроцид. Той имал съкровищница, пълна с огнени ядра, изчоплени от бели джуджета, а толкова тежки, че само страшната сила на дворцовите магнити ги държала да не пропаднат, пробивайки планетата. Който стъпел на земята му, не можел да мръдне нито ръка, нито крак, защото преогромната гравитация сковавала по-силно от болтове и вериги. Тежък сблъсък имали с него Триодин и Хептодин, защото Астроцид, като ги видял под бастионите на замъка, започнал да вади едно след друго белите джуджета и да хвърля техните дишащи огън тела в лицата им. Те все пак го победили, а той им разкрил кой път води към бледниците, което било лъжа, защото и той не го знаел, само искал да се избави от страшните войни. Тогава те навлезли в черното ядро на мрака, където Триодин бил застрелян с антиматерийна аркебуза, може би от някой ловец-кибернос, а може би и от самострел, поставен на безопашата комета. Както и да е, но Триодин изчезнал, като едва успял да извика «Аврук!!», любимата си дума, боен вик на рода му. А Хептодин продължил упорито по-нататък, но и него го чакал горчив край. Корабът му попаднал между два гравитационни въртопа, наречени Бахрида и Сцинтилия; Бахрида ускорява времето, а Сцинтилия го забавя и между тях има ивица на застой, където минутите не текат нито назад, нито напред. Замрял там Хептодин и си стои така, заедно с неизброимите фрегати и галеони на други астробояджии, пирати и дълбомраци, без изобщо да старее, сред тишина и прежестока скука, наречена Вечност.

Когато походът на Селектритите завършил по този начин, Перпетуан, киберграф на Балам, който трябвало да тръгне седми, дълго се бавел.