— Устата е необходима — съгласил се Гигантиан, — но не е достатъчна, защото казва това, което преди това се ражда от разума. Така че не само трябва да сложим уста на материята, но да й дадем и мислене, след което може би ще ни разкрие вече всичките си тайни!

— Право казваш — отвърнал Микромил. — Делото си струва усилията. И аз виждам нещата така: тъй като всичко съществуващо е енергия, мисленето трябва да се изгради от нея, като се започне от най-малката частица, от кванта. Квантовото мислене трябва да се затвори в клетчица, направена от атоми, колкото се може по-миниатюрна. Затова трябва да се заемем с делото като атомни инженери, умалявайки и умалявайки непрекъснато. Когато успея да насипя в джоба си сто милиона гении, когато се сместят безпрепятствено там, целта ни ще бъде постигната: гениите ще се размножат и тогава всяка шепа мислещ прах ще ти каже не по лошо от множество мъдри съветници какво и как да направиш!

— Не, не така! — възразил Гигантиан. — Обратното трябва да се направи, защото всичко съществуващо е маса. Така че от всичката маса на Вселената трябва да се изгради един мозък, необикновен по големината си и изпълнен с мислене. Когато го попитам, той ще ми разкрие всичките тайни на целокупното творчество — сам, без чужда помощ. Твоят мислещ прах е безполезна чудатост, защото ако всяко мислещо зрънце говори нещо различно, ще се объркаш и никакви знания няма да получиш!

От дума на дума двамата конструктори се скарали жестоко и вече не можело и дума да става, че ще решат заедно задачата. Затова се разделили, присмивайки се един на друг, и всеки се захванал да работи по своему. Микромил започнал да лови кванти, затварял ги в атомни клетчици и тъй като им било най-тясно в кристалите, учел да мислят диамантите, халцедоните и рубините. С рубините му вървяло най-много и затова затворил в тях толкова разумна енергия, че чак заблестяло.