Когато двамата завършили делото си, вече не ги било грижа кой ще научи повече тайни от това, което е създал, а само кой от тях е бил прав и е направил по-добрия избор. Затова се призовали взаимно на съпернически турнир. Гигантиан чакал Микромил, застанал до своя космочовек, който се простирал на вечни светлинни векове надлъж, нашир и на височина, с тяло от черни звездни облаци, с дъх от милиарди слънца, с ръце и нозе от галактики, свързани помежду си гравитационно, с глава от сто трилиона железни планети, а на главата — мъхеста шапка, горяща, от слънчева вълна. Когато Гигантиан настройвал своя космочовек, летял от ухото до устата му и всяко от тези пътешествия продължавало шест месеца. А Микромил дошъл на бойното поле сам, с празни ръце. В джоба си имал дребничък рубин, който искал да противопостави на колоса. Разсмял се при вида му Гигантиан.
— И какво ще каже тази трохичка? — попитал той. — Какво може да представлява нейното знание пред тази бездна от галактическо мислене и мъглявинно умуване, където мисълта се предава от слънце на слънце, мощната гравитация я усилва, избухващите звезди придават блясък на идеите, а междупланетарната тъмнина преумножава замисъла?
— Вместо да се хвалиш със своето и да се биеш в гърдите, по-добре се залавяй за работа — отвърнал Микромил. — Защото знаеш ли, че няма защо да разпитваме нашите създания? Нека сами да поведат съперническа дискусия! Нека моят микроскопичен гений срещне твоя звездочовек на бойната арена, където мъдростта е щит, а меч е разумната мисъл!