— Наистина ли си на мнение, че можеш да скриеш мислите си от мене?

— Наистина ли си на мнение, че си всезнаеща?

— Понякога, да. Поне когато става въпрос за тебе.

— Така ли? Е, ако наистина си толкова умна, тогава разкрий ми мислите, за които, колкото и да е чудно, и аз самият нищо не знам!

— Добре! — Сакар се усмихна надменно. — Както знаеш, мнението ми за тебе не е особено високо; въпреки това те считам за достатъчно умен, за да знаеш, че… — тя се доближи до виконта и прошепна: — … че скъпите бижута за херцогиня Фон Орщед, които се намират у местния бижутер Тиме, твоя познат, ще ни предложат средствата, за да достигнем целта си по-бързо и по-лесно.

— Жено! — извика Бретини, като се дръпна назад. — Ти си сатана!

— Благодаря ти за това ласкателство и съм доволна от него, защото в някои определени случаи дяволът е личност, която заслужава най-голямо внимание. Впрочем, твоят ужас е най-сигурното доказателство, че съм отгатнала истината. Силен човек ли е този Тиме?

— Не е дорасъл да се мери с хора като нас.

— Можеше да се предположи! Бижутерът трябва да предаде скъпоценностите в понеделник, значи утре към девет часа вечерта. Малко по-късно ще излезе от къщата на херцогиня Орщед с такава сума пари, която ще е достатъчна да ни измъкне от затруднението и да ни даде възможност пак да вземем нашия «L’Horrible». A сега си върви. Обмисли подробно работата още веднъж! Ще те чакам след един час, тогава ще вземем окончателно решение.

Бретини покорно се отдалечи. Като се намери в стаята си, той се хвърли на канапето с дълбока въздишка. Но нещо не го свърташе на едно място. Скочи от възглавниците и започна да мери помещението с големи припрени крачки.

«Кой можеше да си помисли подобно нещо преди един час! „L’Horrible“ отишъл по дяволите, а мис Адмирал била тук! Господин виконтът си изпя вече песента.