Тя замлъкна. И виконтът не продумваше. Той продължи да се разхожда из стаята, като очевидно се стремеше да си възвърне изгубеното самообладание.

— Просяци ли? — прогърмя гласът му най-сетне. — Не сме просяци. «L’Horrible» отиде по дяволите, да, но само за кратко време. Пак ще си го възвърна!

— Не съм и очаквала друго от тебе! — обади се Дьо Сакар. -Ние двамата имаме достатъчно храброст, за да стъпим отново на палубата на един добър кораб. Помисли ли вече по какъв начин?

— Не! — гласеше сдържаният отговор. — Но не се съмнявам, че скоро ще го знам.

— И аз имам същата увереност. Само с тази разлика, че вече начинът ми е известен.

— Ах, а ще мога ли да го чуя?

— Той е същият, за който мислиш и ти.

— Лъжеш се, аз наистина нямам още определена идея. Може би най-простото би било, ако отидем на «L’Horrible» и си потърсим работа като матроси. Сега сигурно го използват за нещо в държавния флот — такава хубава плячка. После ще склоним екипажа за нашия занаят.

— Хмм!

— Как ти се струва?

— Достатъчно си умен, за да разбереш, че изпълнението на това предложение е твърде сложно и несигурно. Човек може да действа по този начин само тогава, когато не му е останал никакъв друг избор.

— Значи знаеш някакъв друг начин, по-добър?

— Да. Вече казах, че е същият, за който мислиш и ти.

— А аз ти повтарям, че се лъжеш. Толкова съм изненадан и съкрушен от твоето известие, че засега ми е просто невъзможно да разсъждавам спокойно.

— Господин виконте! — прозвуча гласът й остро и пронизващо.

— Господин шевалие! — гласеше отговорът с тон, който се мъчеше да направи впечатление. Сакар се разсмя.