Истинският трапер или скватер таи в себе си непреодолима неприязън към грижите, полагани за външността на каквото и да било. Лъскането на външните части на оръжията му е особено противно, защото за него ръждата е сигурен признак, че оръжието не се носи за украшение, а върши добра работа в битките и смъртната опасност. Там, където стойността на човека се определя от всичко друго, само не и от облеклото му, контешката външност крие у себе си един вид предизвикателство и не е нужен кой знае какъв повод, за да се разменят остри думи.

— Good day, мешърс! — поздрави новодошлият, като свали от рамото си двуцевната карабина, за да я изправи в ъгъла, нещо, което не би хрумнало на никой опитен уестман. И като се обърна към ханджията, който го оглеждаше с любопитно-подигравателен поглед, той попита: — Мога ли да говоря с уважаемия мастър Уинкли?

— Хм, може и самият аз да съм Уинкли! — отвърна запитаният небрежно.

— Може ли? — прозвуча този път гласът на другия обидено и остро. — Какво означава това?

— Това означава, че аз наистина съм мастър Уинкли, но понякога и не съм — просто както ми се прииска.

— Аха! А сега как ви се иска?

— Всичко зависи само от това, какво ще желаете от този мастър, сър!

— Най-напред нещо прилично за пийване за мене и този човек, а после искам да ви попитам и за някои сведения.

— Пиенето е подръка, взимайте! А и сведения ще ви дам, доколкото мога. Знам какво съм задължен да сторя за един джентълмен.

— Я оставете джентълмена настрана, Уинкли; такива хора едва ли имат някаква стойност из тези места! — каза заповеднически непознатият, като свали с недоволна гримаса чашата от устните си. — Въпросът ми се отнася до Дедли-гън.