— Дедли-гън ли? — попита ханджията изненадано. — Какво общо имате с него?
— Това си е моя работа, ако нямате нищо против! Чух, че понякога се навъртал при вас, а?
— Хм, и да, и не, сър. Вие си имате вашите работи, а аз моите. Щом не искате да отговорите на въпроса ми, тогава не можете да очаквате много и от мене. Ето тук седят хора, които също могат да ви кажат нещо. Сред тях има и двама, които познават много добре човека, за когото ме питате.
Той му обърна гръб и не желаеше повече да разговаря. Наказаният по този чисто американски начин се обърна спокойно към другите:
— Вярно ли е това, което твърди Уинкли? Никой не му отговори. Тогава той се обърна по малко по-умен начин към Пит Холбърс:
— Ще имате ли добрината да ми отговорите, мастър Мълчание?
— Слушайте, сър, името ми е Холбърс, Пит Холбърс, ако можете да го запомните. И триста души да попитате едновременно, пак никой няма да знае дали точно той трябва да ви отговори. Какво искате от Дедли-гън?
— Нищо, което може да му бъде неприятно. Казвам се Хайнрих Мертенс и идвам с моя приятел Петер Волф от Изтока, за да се поогледам малко из горите. Нуждая се от човек, на когото мога винаги да разчитам. За тази цел Дедли-гън е най-подходящият и затова питам накъде да тръгна, та да се срещна с него.
— Възможно е той да е най-подходящият, но дали ще е съгласен, това вече е друг въпрос. Не ми изглеждате на човек, който да е компания за него!
— Така ли смятате? Може да е така, а може и да не е. Е, хайде, казвайте дали можете и дали искате да ми съобщите нещо за него!
Холбърс се обърна бавно към ъгъла, където седеше онзи човек, който си беше останал спокойно на мястото при задаването на двамата непознати.
— Какво ще кажеш, Дик Хамърдъл?
Човекът бе седял досега с наклонена настрани глава, посветил цялото си съсредоточено внимание на съдържанието на чашата си, така че още изобщо не беше погледнал към новодошлите. Сега той се обърна и тикна шапката си към тила, като че ли искаше по този начин да даде необходимата свобода на мисловните си процеси, за да отговори по-разумно.