— Все едно е какво ще кажа. Нека намери нашия кърнъл! -каза той. После пак се обърна, за да съзерцава отново чашата си. Чернобрадият обаче не изглеждаше доволен от този кратък, оскъден отговор и се приближи към него.

— Кой е този кърнъл, мастър Хамърдъл? — попита той. Запитаният вдигна очи бавно и учудено.

— Все едно е кой е този кърнъл. Кърнъл означава полковник; Дедли-гън е наш предводител, следователно го наричаме кърнъл.

Чернобрадият не можа да не се усмихне на тази логика на трапера. Той сложи снизходително ръката си на рамото му и продължи:

— Само не се горещете, мастър! Когато питат някого, той трябва да отговори; така е навсякъде и не виждам защо да не е така и край Арканзас. Къде е предводителят ви?

— Все едно къде е. Ще отидете при него и точка по въпроса!

— Охо, човече, това не ми е достатъчно. Нали трябва да знам кога и как ще стане това!

Физиономията на Дик Хамърдъл придоби още по-учудено изражение от преди. Него ли принуждаваха да отговаря, свободния човек на саваната? В никакъв случай не можеше да позволи подобно нещо. Той вдигна чашата си, изпи я на един дъх, който като че ли нямаше намерение скоро да свършва, и най-после се изправи. Едва сега беше възможно да бъде огледан от глава до пети.

Изглежда, че природата го беше създала като пълна противоположност на Пит Холбърс. Беше нисък и извънредно дебел човечец; такива фигури се срещат рядко в Америка и никога не знаеш дали трябва да се страхуваш от тях, или да им се смееш. Късото му закръглено тяло бе пъхнато в някакъв чувал от бизонова кожа, чиято първоначална материя вече не можеше да се забележи, защото всяка рана на старата дреха беше лекувана с някое парче необработена кожа или друг материал със съмнителен произход, и то по такъв начин, че с времето цялата повърхност беше станала кръпка до кръпка и шев до шев; отделните парчета вече се застъпваха едно друго също като керемидите на покрив.