— Дик Хамърдъл, наистина сте били в университета, защото говорите така хубаво, като най-добрия мормонски проповедник. Само че забравихте да ми кажете онова, което искам да знам. Питам още веднъж: как, кога и къде мога да се срещна с Дедли-гън?

— По дяволите, човече, до гуша ми дойде! Нали чухте, че ще го намерите, това е напълно достатъчно! Сядайте при чашата си и изчакайте развитието на нещата. Не искам някакъв си грийнхорн да ми чете конско евангелие!

— Грийнхорн ли? Да не би да имате желание да се запознаете с ножа ми?

— Pshaw, сър! Какво ме интересува вашият knife? Ако искате, можете да набождате на него бръмбари или да бръснете дървесни жаби. Обаче Дик Хамърдъл не е човек, който ще се уплаши от карфицата ви. По държанието си не ми приличате на уестман и затова пак ще повторя. Все едно дали ви харесва, или не: вие сте грийнхорн, погрижете се това да се промени!

— Well, тогава ще се промени ей сега! Той отиде в ъгъла, където беше облегната карабината му, грабна я, запъна спусъка й и попита заповеднически:

— Мастър Хамърдъл, къде мога да намеря вашия кърнъл? Давам ви само една минута време. Ако и след това не сте отговорили на въпроса ми, вече изобщо няма да можете да отговаряте. Намираме се в саваната, където всеки сам си създава законите!

Траперът гледаше в чашата си с най-голямо безразличие; абсолютно по нищо не си личеше, че наистина бе чул предупреждението. Останалите се радваха на спора, който им беше добре дошъл, защото носеше разнообразие; те оглеждаха очаквателно ту единия, ту другия от противниците. Само Пит Холбърс, изглежда, предварително беше убеден по какъв начин щяха да се развият нещата; той тикна удобно мършавите си пръсти между тялото и колана си, простря надалеч от себе си неимоверно дългите си крака, които като че ли му пречеха да наблюдава приятеля си. Новодошлият продължи: