— Е, мастър, минутата изтече! Ще получа ли отговор, или не? Ще броя до три: едно.,, две… тр…

Той не успя да изговори опасното «три». До «две» Хамърдъл беше седял спокойно и равнодушно, но след това със светкавична бързина, каквато едва ли някой можеше да очаква от него, грабна старата карабина, насочи я, от дулото й изскочи пламъче, изстрелът изтрещя в тясното помещение с многократно по-голяма сила и строшената пушка падна от ръцете на непознатия на пода. А още в следващия миг той се намери на земята, като Дик беше коленичил до него и бе опрял ножа си до гърдите му.

— Хайде, грийнхорн, казвай «три», за да ти отговоря! — заповяда му той подигравателно.

— По дяволите, мастър, пуснете ме да стана, това съвсем не беше сериозно. Нямаше да стрелям!

— Лесно е да се каже след това. Нямало да стреля! Значи разигравате си театър със стария трапер, наричан от хората Дик Хамърдъл? Смешно! Но все едно дали щеше да стреляш, или не, момчето ми. Вдигна карабината срещу един уестман и с това си заслужи стоманата според закона на саваната. Сега аз ще броя: едно… две…

Събореният човек направи отчаяно, но напразно усилие да се освободи. След това се помоли:

— Не ме убивайте, мастър, предводителят ви ми е чичо! Траперът прибра ножа си, но не пусна противника си.

— Нашият кърнъл?… Твой чичо?… Разправяй ги на когото си щеш, но аз ще поразмисля, преди да ти повярвам!

— Така е. Едва ли ще ви благодари, като разбере какво сте ми сторили.

— Тъй! Хм! Е, дали си му племенник, или не, е все едно; щях само малко да те погъделичкам, за да ти дам добър урок. Ножът ми никога няма да застраши живота на един грийнхорн, не си заслужава. Ставай!

Той се изправи и се върна до масата, на която беше хвърлил преди това карабината си. Взе я и започна да зарежда отново простреляната цев. Лицето му бе грейнало от любов и загриженост, с които извършваше тази работа, а малките му светнали очички бяха отправени с такъв израз към старото пушкало, че не оставаше никакво съмнение в голямата му любов към това оръжие.