— Да, не може лесно да се намери пушка като тази! — обади се ханджията, който беше проследил сцената с непоклатимо душевно спокойствие, като малко се интересуваше от дима, изпълнил помещението.

— И аз така мисля, старий brandythinner — каза Хамърдъл самодоволно. — Винаги ми е служила добре, щом ми е трябвало.

В този момент вратата се отвори безшумно и въпреки че седящите до прозореца не бяха забелязали да се приближава някой, в помещението влезе с котешки стъпки един човек, като от пръв поглед се виждаше, че е индианец, въпреки траперските му дрехи.

Облеклото му беше чисто и явно добре поддържано — нещо, което е рядкост за хората от неговата раса. Както връхната му дреха, така и панталоните бяха изработени най-грижливо от меката щавена кожа на малко бизонче, като по шевовете бяха украсени с ресни. Жените на индианците са големи майстори в изработването на такива дрехи. Мокасините му бяха от еленова кожа и не в обикновената форма на цяла обувка, а представляваха кожени парчета, увиващи се около крака, което придава на тези мокасини по-голяма здравина и ги прави още по-удобни. Не носеше шапка, но вместо нея на главата му бе събрана гъстата му, дълга и черна коса в своеобразна прическа, която приличаше на тюрбан. Синът на дивите простори беше отказал да носи на гордо вдигнатата си глава всякаква шапка.

След като тъмните му остри очи бяха огледали гордо цялата компания, той се отправи към масата, на която бе седнал Дик. Беше си избрал най-неподходящия човек, защото Дик му кресна все още ядосан:

— Какво търсиш при мене, червена муцуно? Тази маса е моя. Потърси си друга!

— Червенокожият мъж е уморен, неговият бял брат ще му разреши да си отпочине! — отговори индианецът с мек глас.