Отново беше прекъснат.
— Марк! — разнесе се ясен и остър глас от близката врата, отворена към коридора.
Щом чу този глас, Бретини отстъпи няколко крачки назад.
— Всички дяволи! — извика той, като пребледня. — Това е… или сетивата ме лъжат… това не може да бъде друг освен Клерон!
— Наистина това е мис Адмирал, милос… Той не можа да довърши изречението си. Силен удар го отхвърли настрана.
— Така, това беше за «мис Адмирал», щом като не можеш да запомниш, че съм шевалие Дьо Сакар! — разнесе се гневен глас. — Запилявай се да си гледаш работата! Или трябва да чакам яденето, докато ти пожелаеш, а?
Слугата остави парчетата от строшените съдове на земята и изчезна през вратата. Непознатият застана пред виконта с двусмислена усмивка на лицето.
— Ще разрешите ли на шевалие Дьо Сакар да покани на вечеря господин Дьо Бретини?
— Клерон! Нима е истина, че те виждам тук? Тъкмо се канех да… мислех да… мислех, че си в… аз… аз…
— Достатъчно засега, господин виконт! Виждам, че радостта от така добре удалата ми се изненада ви е отнела възможността да говорите. Елате в стаята ми, където ще имате всички условия да си възвърнете загубеното самообладание!
С властен жест на ръката той посочи към вратата. Бретини се подчини на тази покана и пристъпи в съседната стая, където Марк полагаше енергични усилия да компенсира пропуснатото. Непознатият огледа трапезата с бърз поглед.
— Марк, сега можеш да си отидеш! Ще позвъня, ако имам нужда от тебе.
Летрие се отдалечи и двамата седнаха един срещу друг.
— Яжте, виконте! — обади се шевалие Дьо Сакар. — Вашите нерви се нуждаят от подкрепяне.
Не беше възможно да се устои на искрящия поглед на черните му очи. Бретини посегна към приборите си, без да възрази нито дума. Настъпи продължителна пауза, през време на която се долавяше само потракването на чиниите и шумът от вилиците и ножовете. Изглеждаше, че виконтът бе напълно лишен от способността да говори; не повдигаше очи от чинията и избягваше да срещне погледа на седналия срещу него човек. Най-сетне шевалие Дьо Сакар захвърли кърпата си за хранене на масата и се облегна удобно в широките възглавници на креслото си. Бретини последва примера му и се осмели да зададе въпроса: