— Е, сега се намирам тук, за да ти докажа, че нашият хубав кораб не се е намирал при мене в «сигурни ръце».

— Какво искаш да кажеш? — попита Бретини, като вдигна бързо глава.

— Писа ми от Хамбург да изпращам чековете на сегашния ти адрес, нали?

— Разбира се!

— Получи един, нали? Виконтът кимна.

— Следващият не пристигна, така ли?

— Така е! Това ме постави в големи затруднения.

— Съвсем понятно при този разгулен живот, който водиш тук!

— Как успя да…

Шевалие Дьо Сакар се изсмя пренебрежително.

— Направил ли си някога нещо, за което да не съм научила? Но сега ще трябва вече много да се ограничиш, ако не искаш да умреш от глад!

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам. Това е доказателството за твърдението ми, че «L’Horrible» се е намирал в лоши ръце.

— Говориш с недомлъвки! — каза Бретини, като повиши тон и пребледня. — Жено! Какво се е случило?

— Плениха кораба ни.

Тези думи бяха изговорени така спокойно, толкова равнодушно, обаче предизвикаха у виконта страшна реакция. Той скочи от мястото си като изхвърлен от пружина; кръвта се отдръпна още повече от страните му, очите му застрашаваха да изскочат от орбитите си и той успя да повтори само на срички с угаснал глас: пленили… са… ко-ра-ба ни?!

— Плениха го, да! Всичко загубихме, всичко! Не ни остана нито гвоздей, нито дъсчица от нашия великолепен «L’Horrible». A и никой от екипажа не оцеля, за да ти съобщи това, освен аз! Сега вече знаеш защо другите пари не пристигнаха.

Бретини се отпусна безсилно на стола си и остана така няколко минути неподвижен. После посегна с трепереща ръка към чашата си, изля съдържанието й в гърлото си наведнъж, напълни я отново и пак я изпразни на един дъх.