— Изгубен! — изскърца със зъби Бретини. — Моят добър, моят великолепен «L’Horrible» изгубен, взет на абордаж и пленен от английските плъхове, които досега трепереха само като чуеха името ми! Капитан Кайман, ха! Ако бях там, щях да ги разпръсна като пилци, както винаги е ставало!

Той мереше с широки крачки стаята нагоре-надолу и се бореше с възбудата си, която бе накарала кръвта му да закипи. И шевалие Дьо Сакар бе скочил на крака, беше сграбчил един нож за дръжката и безогледно кълцаше с острието му скъпата покривка на масата. Споменът за претърпяното поражение беше разкривил лицето му и го беше превърнал в грозна маска. Под бялата кожа на челото се бяха издули дебели сини вени.

— Ако смяташ, че на борда на «L’Horrible» е имало един-единствен страхливец, ще ти забия тази студена стомана между ребрата! — процеди гневно той, докато очите му хвърляха мълнии. — Ти имаш силна ръка и разбираш от управлението на един добър кораб. Но да не си мислиш, че аз не съм способна на това? Просто беше невъзможно да запазим кораба и баста! Само още една-единствена дума от тебе и някой от тримата останали от «L’Horrible» — ти, аз и Марк — ще отиде в ада!

— Ха, Клерон, още никой не е доказал, че в твое лице съм си намерил майстора! Впрочем, досега не съм те упрекнал с нито една дума. Значи на всички мои храбри момчета им било писано да умрат, така ли?

— На всички!

— Ами ти? Как успя да се отървеш… от… проклета дума!… Как се отърва от въжето?

— Не беше толкоз трудно! Като разбрах, че гибелта ни е неизбежна, слязох бързо долу, навлякох женски дрехи, заключих се и изхвърлих ключа през люка. Когато ме намериха, заявих, че съм пленничка, и разказах една такава история, която събуди състраданието на англичаните, и те се отнесоха към мене с най-големи грижи и внимание. При първия удобен случай ме свалиха на сушата. Понеже знаех къде се намираш, първата ми работа беше да те потърся, за да ти съобщя за случилото се. Корабът ни отиде по дяволите, а ние… ние сме просяци!