В този момент по малката уличка слезе офицер със звънтящи шпори и прекрачи прага на къщата. Той се запъти направо през коридорчето към двора и спря пред часовоя.

— Гражданино войник, как се казваш? — попита го той кротко и строго.

— Етиен Жирар — отвърна запитаният, като отдаде чест.

— Добре, гражданино Жирар, отвори ми вратата на затворника! Войникът се подчини, без да възрази. Офицерът се спря на входа и заповяда на свещеника:

— Гражданино Мартин, последвайте ме! Ще имаш честта да се явиш пред генерала, който иска да говори с теб навън при окопите.

Пленникът стана и излезе от стаята покорно и мълчаливо. Офицерът тикна в ръцете на войника запечатан документ и му нареди:

— Гражданино Жирар, това е уверение, че си ми предал пленника. Ще го връчиш на гражданина полковник Бонапарт веднага, щом се върне. Засега си свободен.

Той се отдалечи със свещеника. Двамата минаха покрай военния пост и се отправиха извън града. След като го напуснаха обаче, офицерът смени посоката, като тръгна наляво през полето. Като стигнаха едно усамотено място, той се спря.

— Гражданино Мартин, пред теб е твоят съдия — заговори той със същия строг глас, както и преди. Свещеникът вдигна поглед към него.

— Ти? Ти ще ми бъдеш съдия? — попита той.

— Да. Но ще бъда справедлив съдия — свободен си! — И вече със съвършено друг глас продължи, като се смееше: — Vraiment

При тези думи свещеникът подскочи изненадан:

— Робер Сюркуф, нима е възможно? — извика той.

— Шт, тихо! — предупреди го другият. — Ей там има хора, които се интересуват от нас.

— Но как дойде при мен? В тази униформа? Знаеш ли колко е рискована играта ти?

— Рискована? Ха! За мен никак не са опасни тези господа художници и лекари, на които им е хрумнало да си поиграят на генерали.