— Това последната ти дума ли е?

— Последната!

— Тогава аз изпълних дълга си и сега мога да действувам според желанията си. Ще дойде време, когато морската слава на Франция ще рухне, когато напразно ще търсят някой човек, който би могъл победоносно да вдигне нашия флаг. Този човек ще липсва. Тогава, да, тогава ще си спомнят за гражданина Сюркуф. Ще го викат, но той няма да се отзове на този повик.

— Ах, фантазиите ти се превръщат в трескаво бълнуване! Никога никой няма да те повика, защото никога няма да можеш да бъдеш от полза. И ако аз самият решавах този въпрос, щях да бъда последният човек, който ще спомене името ти. Франция се нуждае от мъже и разумни глави, а не от хлапаци и фантазьори. Днес си приказваш, но утре ще бъдеш забравен!

Сюркуф се приближи съвсем до офицера и сложи тежко ръката си на рамото му.

— Гражданино Бонапарт, не искам да ти отвръщам със същото. Ще ти кажа откровено, че те считам за човек, който сам ще си пробие път. Но по този път донякъде ще срещнеш Робер Сюркуф и тогава ще съжаляваш, че си го забравил толкова бързо. Ние се разделяме завинаги, но преди това ми кажи само още едно: какво ще правиш с отец Мартин, моя спътник?

— Няма защо да питаш за него. Той се е противил на разпоредбите на Конвента и ще бъде наказан.

Втора глава

Пробиването на блокадата

Вечерта на същия ден отец Мартин седеше сам в малката стая. Бяха му казали, че спътникът му е вече свободен и няма да се върне. Извън градчето боботеха стоманените гласове на оръдията, въпреки царящата тъмнина, а в двора се разнасяха равномерните крачки на караула, който трябваше да стои на стража пред прозореца на затвора.

По улиците на Босе и особено пред главната квартира стояха групи войници, които говореха за нощната канонада. Тя беше признак, че заедно с полковник Бонапарт в обсаждащата армия се е вселил нов дух и хората си мечтаеха, че скоро ще забележат някакви успехи.