Той се беше вече обърнал, за да продължи пътя си, когато вратата се отвори и на прага се появи една личност, в която човек можеше веднага да разпознае кръчмаря.

— Е хей, mon cher

— Едва ли — отвърна пътникът, — не ме е страх от времето, но ме е страх от водната стихия в бъчвите ви.

— Тогава влизайте смело; имаме един и същ вкус и аз не съм от онези, които тровят добрите граждани с лошо вино.

— Ще повярвам на думите ви и ще легна в дрейф за пет минути. Хоп, нов човек на борда! — той изговори последните думи, когато влизаше вече в стаята. Доколкото бе възможно, поизтърси водата от дрехите си също като някой мокър пудел и после седна на стола, който му предложи кръчмарят.

Обстановката в малкото помещение бе доста войнствена. То беше пълно с войници на Конвента 

Един брадат подофицер заговори влезлия непознат:

— Хей, гражданино, откъде идваш?

— Идвам от Дюранс.

— А накъде си тръгнал, а?

-За Босе.

— Какво ще правиш там?

— Ще посетя един приятел. Да не би да имаш нещо против?

— Хм, може би да, а може би не.

— Ааааах! — непознатият издаде този звук бавно и тихо, но едва ли бе възможно да изразиш иронията си по-добре по някакъв друг начин. Той сложи крак върху крак, скръсти ръце на гърдите си и отправи към подофицера поглед, в който се четеше всичко друго, само не и възхищение. Този човек имаше най-много двадесет и три години, но високото чело, гъстите вежди, пронизващият поглед, острият орлов нос, енергичните очертания на устните му, откритият, мускулест, силно загорял от слънцето врат, широките рамене и гъвкавите крайници, всичко това оставаше впечатлението на зрелост, на повелителност, на нещо необикновено.

— Какво се чудиш толкова, гражданино? — попита подофицерът. — Да не мислиш, че в главната квартира в Босе пускат всеки, който си поиска?