Завъртях се както бях клекнал, все така приведен…

Видях огромна паст, осеяна с големи зъби, и окървавени устни, присвити около тях. Всичко това беше част от муцуната, принадлежаща на тежащо няколкостотин килограма, кучеподобно създание с груба, покрита сякаш с плесен козина. Ушите му приличаха на туфи от гъбички, а очите му бяха оранжево-жълти, широко отворени и обезумели.

Тъй като не изпитвах никакви съмнения относно намеренията му, запратих по него дръжката на вратата, която несъзнателно бях стискал през последната минута. Тя перна косо кокалестата издатина над лявото му око без някакъв видим ефект. Все така безшумно, съществото се хвърли към мен.

Не успях да промълвя нищо на Фракир…

Хората, които работят в кланиците, знаят, че върху челото на всяко животно има една точка, която може да бъде открита, като се прекарат въображаеми линии от дясното му ухо до лявото око и от лявото ухо до дясното око. Те насочват своя смъртоносен удар на два-три сантиметра над мястото, където тези линии се пресичат. Бях научил това от чичо си. Вярно, той не работи в кланица. Просто знае как да убива.

След като то скочи, се завъртях встрани и стоварих гръмотевичен удар в смъртоносната точка. Скокът се оказа по-бърз, отколкото очаквах, и когато го ударих, то вече прелиташе край мен, а вратните му мускули поеха част от силата на удара.

Това го накара за пръв път да издаде някакъв звук — нещо като изскимтяване. Разтърси глава, обърна се невероятно бързо и отново се спусна към мен. Този път от гърдите му се изтръгна нисък, клокочещ рев, а скокът му беше по-висок. Знаех, че вече няма да успея да се изплъзна встрани.

Моят чичо ме бе научил също така как да сграбчвам кучетата за страничните мускули на врата и за тези под челюстта. Човек трябва да има доста здрав хват, ако кучето е голямо, а и трябва да може да улучи точния момент. Сега на практика нямах друг избор. Ако се опитах да го сритам и не улучех, то вероятно щеше да ми отнесе крака.