То се отметна назад, изви се и едва не захапа собственото си тяло. Когато лапите му докоснаха пода, се чу нещо средно между изскимтяване и ръмжене и то се просна напред.

Тъкмо се канех да опитам още един удар по черепа му, когато то скочи на крака с бързина, на която не предполагах, че е способно. Веднага след това изпъна предния си десен крак, балансирайки на останалите три, като продължаваше да ръмжи. Очите му бяха вторачени в мен, а от горната му челюст се бе проточила слюнка. Мръднах леко вляво, убеден, че то ще ме връхлети отново, и извих тялото си в позиция, на която никой не ме бе научил, защото мен също ме спохожда от време на време по някоя оригинална идея.

Този път атаката му се оказа малко по-бавна. Може би щях да успея, ако бях опитал с удар в черепа. Но не мога да бъда сигурен, защото не опитах. Спипах го още веднъж за врата и този път се усетих в свои води. Вече нямаше да ми се измъкне. Преди да успее да се сблъска с мен, аз се обърнах и се наведох: първо го побутнах, а след това го изтеглих надолу, като леко промених траекторията му.

То се обърна във въздуха и гърбът му се блъсна в прозореца. Сред трясък от счупено стъкло нещото излетя навън, като повлече със себе си по-голямата част от дограмата и завесите заедно с релсата.

Чух го как се сгромоляса три етажа по-долу. Когато се надигнах и погледнах натам, видях как то потръпна няколко пъти и замря върху бетонната площадка на задния двор, където двамата с Джулия често си бяхме пийвали среднощната биричка.

Отидох отново до Джулия и подържах ръката й. Тогава осъзнах, че съм бесен. Все някой стоеше зад това. Дали отново беше „З“? Това ли беше тазгодишният подарък за 30-ти април? Имах чувството, че е така, и ми се искаше да обработя „З“ по начина, по който току-що бях наредил онова създание. Все трябваше да има някаква причина за всичко. Трябваше да има нещо, за което да се захвана.