Но на същия ден през следващата година, докато се прибирах късно вечерта от апартамента на приятелката си, ме нападнаха трима мъже — единият с нож, а другите двама с по една водопроводна тръба в ръката. При това дори не бяха така добри да ми поискат първо портфейла.
Положих останките им пред входа на близкия магазин за плочи и въпреки че размишлявах дълго по въпроса на път за вкъщи, не открих нищо особено в това, докато не си спомних, че на следващия ден се навършва една година от случая с камиона. Сметнах го за странно съвпадение. Но когато на следващата година бомба, доставена ми по пощата, разруши половината от друг един апартамент, започнах да се чудя дали случайностите не започват да се превръщат в закономерност. Събитията през последвалите няколко години превърнаха съмнението ми в увереност.
Работата беше ясна като бял ден — някой бе твърдо решил да ме очисти и след всеки провален опит следваше едногодишна пауза. После всичко се повтаряше. Почти като в игра.
Но тази година на мен също ми се играеше. Основният проблем беше, че той (или тя, или то) все още не се беше появил на сцената, тъй като явно предпочиташе да действа тихомълком, с разни машинарийки или чрез подставени лица. Ще обознача въпросната персона с буквата „З“ (което в моя личен светоглед понякога се отнася до думата „загадка,“ а друг път до „задник“), защото „Х“-ът е твърде изтъркан, а не ми се ще да въртя из устата си разни местоимения със съмнителна достоверност.