Измих чашата и каничката от кафето и ги поставих на рафта. После взех раницата и потеглих. Мистър Мълигън го нямаше никакъв или пък още спеше, затова преди да изляза на улицата, за да закуся в близкото бистро, оставих ключа си в пощенската му кутия.

Движението навън беше спокойно и всички превозни средства се държаха възпитано. Вървях бавно, като се ослушвах и оглеждах. Сутринта беше приятна и обещаваше един прекрасен ден. Надявах се да приключа бързо, за да мога да му се насладя, отдаден на лентяйство.

Добрах се до бистрото необезпокояван. Седнах до прозореца. Тъкмо когато келнерът се зададе, за да вземе поръчката ми, видях една позната фигура да се мотае по улицата — моят бивш състудент, след това приятел и колега, Лукас Рейнард. Висок 184 сантиметра, червенокос, красив въпреки (или може би точно затова) артистично счупения си нос, с глас и маниери на търговец, какъвто всъщност си беше.

Почуках по прозореца, той ме видя, махна ми, обърна се и влезе.

— Мърл, знаех си аз — каза той, приближавайки се към масата, след което ме стисна за рамото, седна и измъкна менюто от ръцете ми. — Щом те изпуснах у вас, си помислих, че сигурно ще си тук.

Той погледна към менюто и се зачете.

— Защо? — попитах аз.

— Ако ви трябва още време, за да изберете, ще дойда пак — каза сервитьорът.

— Не — отвърна му Люк и изреди една гигантска поръчка. Аз се включих след него. След което чух: — Защото си същество с навици.

— Навици ли? — попитах. — Та аз вече почти не се храня тук.

— Знам — отговори той, — но обикновено го правиш, когато си под пара. Като например преди изпити, или пък когато нещо те тормози.

— Хм — промърморих аз. Май че имаше нещо такова, макар да не го бях осъзнавал досега. Завъртях пепелника с гравираната на него глава на еднорог — умалено копие на другия, изработен от цветно стъкло и поставен зад вратата.