Бях напълно убеден, че няма да получа нищо, тоест очаквах пълен неуспех, но все пак цялата работа можеше да има за мен и един положителен, макар и доста неприятен резултат. Направо ми бе невъзможно да се отърва от мисълта, че «почитаемата» редакция нямаше да върне стихотворението лично на мен, а заедно с няколко особени забележки щеше да го изпрати на нашия строг «Старец», за да се запознае с него. Всеки, който е бил гимназист или все още е такъв, знае много добре кого имам предвид с думата «Старец» и макар да не може напълно да разбере и изпита тайния ми ужас, все пак поне би могъл да има известна представа за положението ми. Вярно, че «негово строго величество» бе към мен винаги благосклонен и понякога се бе опитвал да облекчи недотам лесното ми положение. Дори изпращаше при мен сина си два часа седмично да му помагам в ученето, в замяна на което всяка събота ми даваха в кухнята говеждо с ориз, а после вместо десерт получавах правото да галя по гърба любимата котка на жена му. Ала в случай че «уважаемата» редакция превърнеше опасенията ми в действителност, то тогава вече нищо не ми бе гарантирано — нито яденето с ориз, нито чесането на котката!

И тъй над главата ми се събираха все повече буреносни облаци, които ставаха все по-застрашителни, и все по-черни. И до днес си спомням, че когато дойде първи ноември, един студен, но слънчев есенен ден с чисти и бели снежинки, в душата ми бе тъмно и мрачно. Бях започнал да броя не само дните, но и часовете. Те се бяха превърнали за мен в цели вечности, но земните вечности отминават, тъй че и тази вечност отмина. И ето на — най-сетне фаталният ден настъпи и… злата ми участ ме връхлетя!