След последния сутрешен учебен час на шести ноември ме извикаха при Стареца. Четирийсет стъпала нагоре и на всяко от тях по двайсет удара на сърцето ми прави общо осемстотин. Вероятно не са били по-малко. Почуках на вратата, после влязох и… не можах да видя нищо, понеже очите ми се замъглиха. Изминаха няколко секунди, преди погледът ми да се избистри, и тогава забелязах пред мен застанал величественият Старец, вперил очи в мен така, сякаш искаше да ме прониже.

— Май! — проехтя дълбокият му бас.

Поклоних се. Не знам каква физиономия съм направил в този момент, защото само той можеше да я види, а не ми каза нито дума в това отношение.

— Май!!

Отново се поклоних.

— Май!!!

Трети поклон. Но тайно в себе си реших да не се покланям повече.

— Вие… сте… един… много…

Погледнах го така остро, че той млъкна. В никакъв случай нямах намерение да се оставя да ме обижда. Тогава той се засмя и със съвсем друг тон продължи:

— Всъщност това ни най-малко не ме засяга. Лично ваша работа си е, ако сте решили да се излагате. И защо не? Та вие с часове говорите в четиристъпни неправилни стихове, а вашият немски е… хмм! Но можехте преди това поне да ми го дадете да го прегледам!

— Стихотворението ли? — попитах аз.

— Естествено! Щях да подчертая грешките, които все още имаше в него и изобщо не са били забелязани от редактора. Един такъв човек си няма никаква представа как трябва да изглежда хубавото стихотворение. Че откъде ли ще го знае?! Крава… индийско орехче…!

— Значи го върнаха, така ли?

— Да, като пробен отпечатък, или както му казват още като коректури. Придружава го едно писмо, но то не е до вас, а до мен. Естествено няма да ви дам да го прочетете… и през ум не ми минава! Ще отговоря, че освен името ви, друго не бива да се поставя под стихотворението. Иначе ще станете жертва на манията, обзела всички драскачи, а тя е най-опасната мания. Имате много по-важна работа от писането на стихове, хлапе такова!