Веднъж бях в един храм. Не мога да го нарека красив, но беше забележителен, уникален по рода си. Щом погледът ми попадна върху неговата цветова гама и релефните изображения, аз бях удивен. Запитах се как този храм е могъл да просъществува толкова дълго време — би трябвало отдавна да е разрушен. Скоро след това узнах, че храмът наистина е бил разрушен. Бях усетил, че строителят на храма е бил толкова погълнат от своя проект, че е забравил за хармонията на духа, която трябва да вложи в плана. Затова всичко свърши неуспешно.

Веднъж една приятелка ме извика да видя картините, нарисувани от съпруга й. Щом ги видях, те ми „разказаха“ цялата история на този човек: как неговата душа е вървяла в живота, мъченията, през които е преминала — всичко беше изразено в картините. А какво беше състоянието на притежателя на тези картини? Само печал и депресия.

Ако художникът се научи да открива въздействията, които творбите му оказват върху околните, вероятно ще стане по-внимателен и няма да си разреши да рисува картини наситени с агресия и дисбаланс. Много е лесно да се наслаждаваме на колорита на една картина, но човекът трябва да разбере, че е важна не само идеята, но и нейния резултат — разрушителен или съзидателен. Например на параходите, особено в Ла-Манша, още щом влезете в каютата, първото, което виждате, е изображение на давещ се човек, слагащ спасителна жилетка. Това е първото, което ви прави впечатление. То е като знамение. Разбира се, това са само инструкции, но тези инструкции психологически са осъществени неправилно. Ако са необходими някакви инструкции, по-добре е да се разпространяват картички с изображения, след като корабът се отдели от брега и хората привикнат с него.

По същия начин стоят нещата и с поезията. При индусите съществува психология на поезията, на която обучават поета, преди да му бъде позволено да пише.