Защото поезията не е само ритъм или игра на ума и мисълта. Да пишеш поезия означава да създадеш нещо или да разрушиш нещо. Понякога поезията оказва влияние върху благосъстоянието или упадъка на личностите, за чиято възхвала е била създадена. Поезията кореспондира с всички сфери на живота. Човек може да говори възвишено за личността на друг в стиховете си, но вложеното в думите и мислите, стоящи зад тях, могат да бъдат вредни. Те могат да навредят не само на човека, за когото са били написани. Понякога, ако този човек е силен, те се сгромолясват върху поета и го разрушават завинаги.

Може да се попита: „Тогава нима драмата и трагедията не носят вреда?“ Има много неща, които ни раняват и причиняват вреда, а в същото време са много интересни. Съществуват умове, които са привлечени от трагедиите по-силно, отколкото от други неща. И това е съвсем естествено. Както когато сме наранени раната боли известно време, но това усещане може да бъде и полезно. То ни кара да усещаме, че сме живи. Можем да го наречем болка, но това е полезна болка, болката от раната, която е събудена. А само събудената рана може да зарасне.

Нереалните страдания не обогатяват особено човека, но има артистични натури, който обичат поезията и откриват някаква особена наслада в трагедиите, написани от големи майстори. Да не четем Шекспир означава да се лишим от една велика радост, защото поезията на Шекспир е всеобхватна. Но когато хората пишат стихове, свързани с конкретна личност, крал или някакъв друг повелител, тогава стиховете оказват пряко действие. Една пиеса също може да възпроизведе силен ефект върху зрителите.

Казаното по-горе съответства на гледната точка на европейската психология. Но това не е гледната точка на суфиите. Суфиите много обичат поезията, но тяхната страст към нея отива много далеч в изразяването на чувствата, стремежите, желанията и разочарованието разбитото сърце. Според европейската психология целта на поезията не е такава.