— Мълчи, сихди! — пресече ме той. — Все едно е какво върши човек в такава опасност за своето спасение, стига само то да му донесе помощ. Ако аз чрез трикратно кихане се изплъзна от смъртта, то това определено ще е по-добре за мен, отколкото ако чрез десетократно кашляне си изгубя живота. Как можеш да се хилиш на това, не разбирам.

— В такъв случай ще се постарая да бъда сериозен и ще те попитам привикнал ли си неджията към някоя сура от Корана, която да му шушнеш вечер в ухото?

— О, сихди, не искай прекалено много от мен! Който трябва да управлява цяло едно бедуинско племе, не намира време да си впечатли някоя дълга сура от Корана.

— Колко жалко! Моят Рих беше свикнал да спя при него. Вратът му ми служеше за възглавница и преди да заспя, аз му казвах неговата сура тихо в ухото. Той беше приучен да се подчинява само на този, който стореше това. Сега навярно и Асил Бен Рих си няма сура?

— Сихди, как може да питаш! Потомъкът на твоя великолепен Рих трябваше непременно да има такава. Знаеш ли сурата Абу Лахеб?

— Да. Тя е сто и единадесета.

— Кажи я!

— Тя гласи: «На Абу Лахеб да му изсъхнат ръцете и изсъхнаха.

Всичките му имоти и печалби не могат да го спасят.

Ще влезе в пламъците на огъня.

А жена му ще бъде носач на дърва.

На шията си ще има въже от палмови влакна.»

— Да, това е сурата Абу Лахеб, която ти трябва вечер да шепнеш на коня си в ухото.

— Защо точно тази?

— Защото е толкова къса. Аз трябваше да я науча наизуст, за да я казвам на арапа. Днес ти ще спиш при Асил Бен Рих, както спеше при неговия баща. Да ти кажа ли и неговата тайна за хвърлянето?

— Има ли той такава? Тя ще ми е добре дошла.

— Асил и Баркх, двамата си имат. Аз ги привикнах. Тя е еднаква за двата коня, защото това опростяваше дресировката. Ако извикаш два пъти думата «Литахт!»

От само себе си се разбира, че сметнах това предимство за вероятно, защото не само Рих, но и двата жребеца на Винету бяха обучени да хвърлят при даден знак всеки непознат ездач, а аз неколкократно бях изпитвал ползата от тази дресировка.