Нашият път щеше да мине през Багдад и ние решихме, за да не напрягаме конете още в самото начало, да стигнем до града по Тигър. За пренасянето на нас и конете се налагаше да се стъкми един доста голям келлек — сал от надути кози кожи, обичаен за споменатата река. Хората искаха да ни уговорят да вземем известен брой хаддедихни за управляването на келлека и за закрила срещу евентуално пребиваващи край реката вражески бедуини, ала аз не допуснах да ме склонят. Въпросният участък на Тигър ни бе познат от по-рано. Колкото повече хора вземехме, толкова по-голям трябваше да бъде салът. Едно малко плавателно средство привлича по-малко внимание отколкото някое голямо, а двамата сами при всички случаи щяхме да бъдем по-сигурни отколкото под съмнителната закрила на хора, чието присъствие вероятно толкова повече щеше да привлече опасностите, които искахме да избегнем.

Вечерта преди потеглянето ни стояхме много дълго в Джемма, Съвета на старейшините, за да изберем заместничество на Халеф по време на неговото отсъствие. Беше след полунощ, когато отидох в шатрата да си легна. Тъкмо се канех да угася лампата със сусамово масло и ето че входната завеса се отметна и хаджията подаде глава, за да ме попита:

— Сихди, може ли да вляза?

— Разбира се!

Тогава той пристъпи в шатрата, дойде близо до мен, направи тайнствена физиономия и прошепна:

— О, сихди, трябва да ти кажа нещо, на което от удивление до други ден ще клатиш глава!

— С тая работа сигурно ще свърша и по-бързо. Какво имаш да ми кажеш?

— Едвам го нося на устните си, защото е толкова необикновено, че може би ще ме изхвърлиш!

— Не мисля! Моя Халеф не бих изхвърлил.

— Ама то върви против Корана… ох, то върви изобщо против всички обичаи и закони! Аз се уплаших, като го чух. Но можех ли да смажа от бой Ханнех, блаженството на моя живот?