Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена «марра» бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.

— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.

— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.

— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.

— Ние те молим да ни помогнеш.

Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.

— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.

— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.

— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?