— Тръгнах с тях да плавам, защото исках да стигна до страната на китайците, обаче бурята ни изхвърли на този остров, разруши кораба ни и направи лодките на трески. Сега не можем да мръднем оттук и сме принудени да чакаме, докато дойде някой друг кораб, за да ни вземе. Ти ще се върнеш обратно в Папеете, нали?

— Да. Искам час по-скоро да отида при моята жена Парайма, както и при моята майка, които са ми по-скъпи и от имуществото, и от живота ми. Гласът на моето сърце ми подсказва, че ги заплашва опасност от страна на моя враг Аноуи.

— В пристанищата на Таити винаги се намират кораби на инглите, на франките, янките и на холандите. А може би ще има и някой кораб на испаните или дори на германите. Когато стигнеш в Папеете, ще изпратиш ли някой от тях да дойде да ни вземе?

— Ще го направя, сахиб, но те едва ли ще ми повярват и затова ще е по-добре, ако някой от вашите хора дойде с мен, за да може да разговаря и да се помоли от ваше име.

— Лодката ти ще издържи ли двама души?

— Ако гребе някой друг — не, но ако изберете един смелчага, който да не се бои от морето, аз ще съумея да го откарам до Таити, защото никой друг не може да се мери с ери Потомба в управляването на такава лодка.

В този момент капитанът стигна до нас и попита:

— Е? Кой е този човек, Чарли?

— Той е ери от Таити.

— Ери ли? Това пък какво е?

— Княз, кептън.

— Pshaw!

— Но той няма да се съгласи.

— И защо, ако мога да попитам, а?

— Защото вече го посъветвах да постъпи иначе, кептън.

— Вие ли? Аха, е това е нещо друго! Сигурно ви е хрумнала някаква идея, която ще е от полза за всички ни, нали?

— Разбира се! Никой от нас не е в състояние да управлява подобна лодка и затова…

— Ах, Чарли, не се ли изразявате твърде пресилено? Нима аз, капитан Робъртс от Ню Йорк, няма да се справя с туй нещо, когато всеки знае, че съм човек, който съвсем спокойно може да командва и най-големия военен кораб?